Дивечът в ловните стопанства на дружеството е внимателно селектиран и специално отгледан за отстрел.
В ловните полета на Бългериън Хънтинг има дива свиня, див заек, сърна, бекас и пъдпъдък.
Бекас
Бекасът е блатна птица с дълга и остра човка. Той търси безгръбначни животни в тинята, като ги лови със своя клюн подобно на шевна машина. Любовният сезон на бекасите е през март.
Дивата свиня (Sus scrofa) или евразийска дива свиня е бозайник от разред Чифтокопитни. Родоначалник е на домашната свиня. Среща се и в България.
Има късо и масивно тяло, предната част е по-силно развита от задната. Главата е голяма и масивна. Муцуната и е силно източена напред във формата на зурла, очите и са малки, с добре развити уши. Кучешките зъби (т. нар. глиги) у мъжкия (глиган) са силно развити и излизат извън устата, представлявайки добро средство за защита. Страничните втори и пети пръст са добре развити.
Космената покривка представлява рядка и груба четина. През зимата между нея се развиват мека и гъста козина. Окраската варира от тъмнокафява до сива, индивидуално и в зависимост от географското разпространение.
Естественият ареал обхваща Европа и Азия до около 55° с. ш., и Северна Африка. Интродуцирана е в Северна (в началото на 20 век) и Южна Америка, Австралия, Нова Гвинея и Нова Зеландия. В България е разпространена из цялата страна.
Дивата свиня има много разнообразни местообитания, от морското равнище до алпийската зона: полупустини, широколистни гори, степи, дъждовни тропически гори и обработваеми земи. Най-често се среща в гъсти тръстикови масиви и храсталаци покрай брегове на влажни зони и в гори по планински склонове. Дивата свиня е хищник, който често се среща в горите.
Води стаден начин на живот, като образува малки групи. Съставени са от няколко женски и техните малки. Зрелите мъжки живеят усамотено. Активността е от 40 до 65 % от денонощието.
Може да стане жертва на много хищници — вълк, мечка, рис, тигър. Поради по-малкия си размер лисицата, дивата котка и бухала са заплаха само за малките. Продължителността на живота е 10—12 г.
Дивата свиня е всеядно животно. Хранителният спектър е изключително широк – корени, грудки, жълъди, плодове, мърша, червеи, охлюви, насекоми, жаби, костенурки, мишевидни гризачи и др. Обикновено се храни през нощта. Майката кърми и защитава малките си докато пораснат.
Размножава се от ноември до януари. Бременността трае 4 месеца, след което ражда 3—6 малки. Женските се отделят от групата си за да родят и след това се присъединяват отново заедно с малките си. До тримесечната си възраст имат сиво-червеникава окраска с надлъжни жълти ивици. Половата зрялост настъпва на 2 години, а пълното развитие, на 5—6 г.
Дивата свиня е популярен ловен обект. Освен месото се използват мазнината и кожата. В някои райони нанася щети на зеленчуковите и житните култури.
Див заек
Дивият заек (Lepus europaeus) е вид средно голям бозайник от семейство Зайцеви (Leporidae). Разпространен е в по-голямата част от Европа, включително в България, както и в части от Близкия Изток и Централна Азия. Пренесен е от човека в някои области на Америка, Австралия и Океания.
Дължината на тялото на дивия заек е до 68 cm, на опашката — до 8 cm.Масата му достига до около 5 kg. Предните му крака са с дължина до 20 cm, а задните достигат до 35 cm и са пригодени за скачане. Козината е от ръждивокафява до сивокафява, на корема е бяла. Заекът е предимно нощно животно, храната му е растителна.
Главата му е издължена и леко сплесната отстрани. Очите са големи, изпъкнали и са разположени странично. Цветът им е от жълтеникав до оранжев. Слухът на заека е изключителен. Той твърде често спира, за да се ослушва, като вдига глава, изправя уши и застива така. Предните крака на дивия заек са доста по-къси от задните и завършват с малки лапи с 5 пръста, с възглавнички и остри нокти,които достигат дължина от 1cm до 2 cm с малки изключения при други видове. Задните му крайници са значително по-дълги и имат по 4 пръста на лапа, като стъпалото им е поне 3-4 пъти по-дълго в сравнение с предното. Скоростта на животното достига 60-70 km/h. Опашката е тъмна отгоре и бяла от долната си страна.
Дивите зайци се размножавааждат до 4 пъти в годината, като броят на малките в първото и последното котило е обикновено 2-3, а в летните котила — от 3 до 5, че и повече. Бременността трае от 45-48 дни. Малките се раждат с отворени очи. Те могат да ядат още от първия ден.
Дивият заек днес обитава почти цялата територия на Европа, като на север ареалът му стига почти Полярния кръг. На юг диви зайци има и в Северна Африка. В Азия те заемат обширна територия чак до Казахстан. У нас те се срещат из цялата страна, при това от нивото на морето чак до високите части на планините
В чест на зайците в Източна Тракия се почитат първите два или три дни от февруари, наречени Сечко-Дечко или денят след Димитровден – Зайковден.
Пъдпъдък
Европейският пъдпъдък (Coturnix coturnix) е дребна прелетна полска птица. Тя има сивокафява перушина и обитава ливади, посеви и други.Обикновено европейските пъдпъдъци са смятани за ценен ловен обект.
Сърната (Capreolus capreolus) е средно голям тревопасен бозайник от разред Чифтокопитни (Artiodactyla). Широко разпространена в нашата страна и обичаен ловен обект. Живее в по-северните части на Европа, Мала Азия и около Каспийско море. В Европа липсва в северна Скандинавия и някои острови (Ирландия и Исландия и тези в Средиземно море). В Средиземноморието се среща изключително в планински райони, а другаде е рядка или липсва. Със сибирската сърна (Capreolus pygargus, обитаваща от Урал до Китай) се срещат в Кавказ, като европейският вид заема южната част на планинската верига и съседната Мала Азия, а сибирският вид заема северната част.
Само мъжките екземпляри (наречени сръндаци) притежават рога — къси и изправени. През зимата мъжките губят рогата си, но напролет за новия размножителен сезон израстват отново. Когато започват да израстват, новите рога са покрити със слой от тънка като кадифе кожа, който постепенно изчезва, при загуба на кожното кръвообращение. Сръндаците могат да ускорят процеса, търкайки рогата си в дървета, за да са твърди за дуелите през размножителния период. Сръндаците са единствените от сем. Еленови, чиито рога растат и през зимата. Тялото е червеникаво, а лицевите части са сиви. Окраската на тялото варира през различните сезони — златисто-червеникаво през лятото, но през зимния период потъмнява до кафяво и дори черно с по-светли коремни части и бяла задница.
Сърната е относително малка по размери в сравнение с други представители на семейство Плътнороги. Дължина на тялото от 95 до 135 cm, ширина в предните крайници 65 — 75 cm, височина в холката 65 — 75 cm и общо тегло между 15 и 30 , но и до 35 kg. Опашката е къса (2 — 3 cm), труднозабележима или липсва. Интересен факт при нея е, че липсва жлъчен мехур. Първите и вторите рога са неразклонени, между 5 и 12 cm, докато при възрастните сръндаци достигат от 20 до 28 cm, често завършващи с два или три, рядко четири върха. Не случайно ловът с кучета-гончета на сърна е забранен. За съжаление при лова на дива свиня, много от гончетата преследват и сърни. Сърната може да развие значителна скорост, да скача до 10-15 метра, но не е издръжлива. При продължително преследване тя се изтощава и може да бъде настигната и разкъсана от глутницата гончета. Даже и да не бъде застигната, тя може да получи шок и да умре. Даже и да не получи такъв шок, може да развие последващо усложнение пневмония, от която или да загине, или да отслабне значително. Поради това е добре ловците да използват вместо кучета-гончета породи, които преследват дивеча на по-къси разстояния, каквито са ягдтериерите и бараците, които при правилно обучение са едни от най-добрите кучета за лов на дива свиня.
Сърната е активна предимно по здрач. Когато местообитанията и са тихи, необезпокоявани от хора, се храни и през деня. Много бързо и грациозно животно. Живее по високи места или планини, но понякога се осмелява да навлезе в пасища и редки гори. В миналото бе най-разпространена в Лудогорието и обработваемите площи, засети с житни култури и люцерна, но бракониерството там силно ограничи запаса и. Поради това, че теглото на възрастните екземпляри и рогата са относително по-големи в полските райони е видно, че те са най-добрите и местообитания. Храни се предимно с трева, дребни плодчета, листа и филизи. В горските комплекси основна храна през зимата е буковият жълъд, когото сърните изравят от опадалите листа и под снега, характерно ровейки с предните си крака. Тъй като ровенето е твърде шумно една от сърните винаги наблюдава наоколо за появата на хищници и хора. Когато няма жълъд, а това са повечето зими у нас, в храната и преобладава бръшляна и къпината, които имат вечнозелени листа. Обича предимно свежа трева, като избягва пасбищата, където домашните животни замърсяват тревата. Въобще сърната е много придирчива към храненето си. Според някои изследователи (Нинов, Колев) сърната може да има много висок запас на единица площ, без да вреди на растителността – до 10-12 сърни на 1 кв. км. Затова запасът и у нас се приема за твърде нисък.
В дивата природа сърната достига максимум до 15 години. Трагичното у нас е, че средната и възраст е сведена до само 2-3 години. Причината за това е неправилното ловуване и най-вече бракониерството, включително осъществявано от ловци и ловни дружинки като незаконен съпътстващ лов при излетите за дива свиня. Тази възрастова структура води до ограничен прираст на сърната, до малка раждаемост. Известно е че през първата година сърната не ражда. През втората ражда най-често по едно сърне. Едва от третата година до седмата-осмата ражда най-често по два приплода. За спасението на сърната като животински вид е задължително да се вземат нужните мерки, като например абсолютната забрана на лова на женски екземпляри, а също така, абсолютна забрана на всякакъв лов където дружинките нямат сърни в приличен запас. Така те ще бъдат принудени да опазват сърните. Тъй като сърните обитават цял живот една ограничена територия от 1-2 кв. км. за женска и 2-3 за мъжките сръндаци, то е видно, че бракониерството се извършва в територията на ловната дружинка. Интересна трансформация при сърните настъпи под влиянието на увеличилите се вълци в дадени райони (Западна България). Поради особеностите на хранене и ловуване (по-често жертва стават приплодите), когато вълкът атакува единствения приплод на сърната обикновено го улавя, а когото са два или три улавя един, а другите оцеляват. Така по пътя на естествения отбор много повече сърни започнаха да раждат по две малки. Предпочита предимно самотния живот, като се събира да съжителства главно през размножителния период. Другият период, когато сърната образува големи стада от десет до стотина животни е през зимата, но само там, където има прилична численост. Тревожното ѝ обаждане много наподобява кучешки лай. Друг сигнал за тревога е настръхване на бялата ѝ задница. Формата им се различава при двата пола — сърцевидни при женските и бъбрековидни при мъжките. Мъжките може също да лаят и когато привличат женски през любовния период, често по няколко сърни на територията си. Женските издават призивен зов към мъжките, наподобяващ тихо писукане или подсвирване.
Сръндаците са полигамни. Мъжките се бият помежду си за територия по време на ранното лято и се чифтосват през ранната есен. По време на ухажването сръндаците, гонейки сърните, често утъпкват храстите, оставяйки фигури, наречени пръстени на сърните. Мъжките може също да разчистват окапалата шума и др. с рога — начин да привлекат женски. Сръндаците се разгонват през любовния период — юли — август. Сърните са моноестрални и след забавена имплантация на оплодената яйцеклетка раждат през следващия юни след 9 – 10-месечна бременност. Обикновено раждат по две петнисти малки от противоположен пол. Те са скрити във високата трева от други хищници, докато станат готови да се присъединят към останалите от стадото. Сучат от майка си по няколко пъти на ден в продължение на 3 месеца. Възрастните често могат да изоставят малките си, ако надушат хищник или човек наблизо. Женските са готови за чифтосване след 16-месечна възраст.